Форумът на Thorn

Пренасям някои неща, които бях писал в "Бойна слава" преди време. В тамошната тема имаше доста интересни коментари, но тъй като не са мои, няма да ги пренасям тук.

Става въпрос за резюме на книгите "Османските завоевания и държавата на духа" на Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев и "Залезът на средновековна България" на Христо Матанов. И двете книги са от 2017 г.

Какво казва традиционната българска историография за падането под османска власт? За нея трите Българии падат в последното десетилетие на XIV век. Доброджанското деспотство изчезва някъде през 90-те години, Търновското царство загива през 1393 или 1395 г. (зависи дали гледаш превземането на Търново или екзекуцията на Шишман), а Видинското царство престава да съществува в края на 1396 г., след победата на Баязид при Никопол, като Срацимир е отведен в плен, поради неизпълнение на васалните си задължения. И точка.

Това, което предлагат Павлов и Тютюнджиев е нова трактовка на различни изводи, малко логически съждения и тук-там смели предположения, които не почиват на конкретни документи.

И така, Павлов и Тютюнджиев оспорват версията, че Срацимир е отведен в плен малко след битката при Никопол (25 септември 1396 г.). Те цитират Българската анонимна хроника, влашкия хронист Михаил Мокса, както и сръбски и руски летописи, според които това събитие е станало в 6906 година от сътворението на света, което отговаря на 1397 или 1398 г. Превеждат и други доказателства, че наказателния поход на Баязид във Влахия и Унгария, който традиционно се свързва с появата му във Видин и разправата със Срацимир, не е станал през 1396 г., а на следващата година.

Двамата предполагат, че това не слага край на Видинското царство, а то продължава да съществува под форма на васална буферна държава с по-утежнен статус от този на сърбите и власите, която да отделя османците от Унгария. Предполагат и че срацимировият син Константин се възкачва на престола, като смятат, че Баязид е имал известен сантимент към младия Константин, който е смятал за по-сигурен съюзник от баща му. Основното конкретно доказателство за съществуването на Видинското царство в последните години на XIV век е решение на Големия съвет на Дубровнишката република за удължаване правомощията на консулите в няколко страни, включително и в България. Това решение е от ноември 1398 г. Според тях, няма как Дубровник да не е запознат с точната политическа обстановка на Балканите, съответно, няма как да дават консулски правомощия за несъществуваща държава.

Двамата превеждат и няколко косвени доказателства - няма категорична информация, че 1396/1397 г. Видинско става османски санджак, във Видин гостува сръбската владетелска фамилия, взети са мощите на св. Петка, но Цамблак изрично посочва, че сърбите не искат града или земите му (което трябва да показва, че Видинско е някаква полуавтономна единица), в "Руския хронограф" пише, че Видинско получава статут подобен на оня на "арбанаския и босненския владетели" (тоест, васалитет някакъв), а Мокса казва, че Срацимир станал в „данник” на султана, като се прави уговорка, че често пъти наследниците на предишния владетел се идентифицират с тяхното име.

Следващото доказателство на хипотезата на Павлов и Тютюнджиев е известното писмо на унгарския крал Сигизмунд до бургундския херцог Филип от 1404 г., в което изброява воюващите срещу османците свои съюзници и където пише и следното:

"...известният Константин, прославен император на България.... Последните двама (става въпрос за Константин и влахът Мирчо) се върнаха в лоното на Наше Величество, под наше подчинение, много пъти смело нападаха гръцките области и други области, които и до сега са владения на турците; спечелиха триумфална победа над враговете и слава за себе си..."

Традиционно този цитат се приема за индикация за т.нар. "Въстание на Константин и Фружин" или най-малкото за военни действия срещу османците, в резултат на които някои стари български владения временно са оставени под контрол на двамата.

За Павлов и Тютюнджиев, обаче този цитат показва друго - след разгрома на османците в Битката при Анкара (юли 1402 г.) Константин явно отхвърля османския васалитет и се поставя под васалитет на унгарския крал.

Следващото доказателство е църковна грамота на Стефан Лазаревич от 1406 г., в която се дава право на бегълците в Унгария или България да се завръщат в църковните села, като изричното споменаване на България говори за някаква форма на независимост.

Следва пасажа от житието на Стефан Лазаревич писано от Константин Костенечки, в който се казва, че към 1408 г. ”...и българските градове бяха отстъпили със синовете на българските царе...”. Павлов и Тютюнджиев приемат това за доказателство, че към този момент български градове под контрола на Константин и Фружин са отхвърлили османската власт. Правят и предположение, че Константин помага на братовчед си да възстанови властта си над градове в Пиротско, които са били част от Търновското царство.

В същото житие се казва, че в същата 1408 г. султан Сюлейман превзема Темско с бой, но според двамата историци, това е само епизод от военните действия и показват падане на крепост под контрола на Фружин, като категорично не става въпрос за превземане на Видин.

Павлов и Тютюнджиев отбелязват, че през следващата 1409 г. се говори (Българската анонимна хроника и Мокса) за това, че в армията на Муса се сражават власи, сърби и българи, като според тях, това не е показател за етническия състав на армията, а че Муса е съюзник със съответните владетели.

През пролетта на 1413 г. Муса, след като той успява да овладее Балканите, започва да се разправя с бившите си съюзници, като традиционно това се приема за край на т.нар. „Въстание на Константин и Фружин”. В анонимна османска хроника се споменава, че Муса превзема Видин, но Павлов и Тютюнджиев смятат, че това не е бил края на съществуването на някаква форма на българска държавност. Двамата посочват, че във византийската хроника на Псевдо-Сфранцис е посочено, че през юли 1413 г., в битката при Чамурли на страната на Мехмед се сражават ”...владетелите на Сърбия и България...” След битката, в която Муса е разбит, Костенечки пише, че Мехмед освобождава българските пленници и заживява в мир с всички.

За Павлов и Тютюнджиев най-важните данни за събитията от лятото на 1413 г. са на византийския историк Дука, който пише следното:

"Султанът (Мехмед) приел радушно посланиците на Сърбия, Влахия, България, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахея. Поканил ги на трапезата си, вдигнал наздравица и ги изпратил с думите: "Кажете на вашите господари, че аз на всички давам мир и приемам мир..."

Според двамата, това е ясна индикация, че в този момент България съществува, има свой владетел и за Мехмед тя е наравно със сръбската и влашка държава. Те цитират и „Хроника на османските султани” от XVII век, в която пише следното:

„Подари (Мехмед) на принципеса (принца, княза) на България едно хубаво място да го управлява и да бъде негово, защото той му беше помагал много...”

Посочват, че под „принципес” най-вероятно трябва да се разбира Константин.

Павлов и Тютюнджиев признават, че след 1413 г. няма никакви писмени индикации за съществуването на България под каквато и да е форма, което води и до въпросът, кога владенията на Константин са подчинени окончателно. Те отхвърлят предположенията, че Видин (или каквото там в владял Константин) са подчинени около потушаването на въстанието на Бедреддин Симави около 1417 г., защото няма индикации, че е имало някакво сътрудничество, а и Бедреддин е действал в Лудогорието. Отхвърлят и теорията, че към 1419 г. Видинско е ликвидирано, отново уповавайки се на тезата, че османците искат буферни държави по границата си с Унгария.

Павлов и Тютюнджиев предполагат, че окончателното ликвидиране на Видинското царство става през пролетта на 1422 г., покрай бунта на претендента за османския трон Мустафа (Дюзме Мустафа ). Според двамата историци, вероятно Константин е бил принуден да признае Мустафа за законен султан, след потушаване на бунта, за отмъщение султан Мурад II ликвидира владенията му, а Константин бяга, за да умре в Белград през септември 1422 г.

В заключение, Павлов и Тютюнджиев пишат, че за Видински санджак за първи път се говори едва през 1430 г., когато се споменава и неговия санджак-бей - Видин Синанъ.

Така двамата историци обобщават, че Видинското царство, под една или друга форма, продължава да съществува до 1422 г., а Константин следва да се нарича цар Константин II Асен.

Какво мисли и пише по въпроса Христо Матанов?

Той гледа по-скоро традиционно на събитията от последните години на XIV век и първите на XV век, но макар и да слага точка на България през 1396 г., прави уговорка, че агонията на държавността ни продължава дълго, включително и през първите години на XV век.

Матанов смята, че цар Срацимир е пленен в края на 1396 г., като султан Баязид I няма никаква реалистична причина да не ликвидира Видинското царство, предвид предателството на царя му. Той дава и доказателство под формата на писмо от 23 декември 1396 г. подписано от френския благородник Роберт, дук на Бар, който моли венецинския дож за съдействие за освобождаване на сина му Анри, който бил заключен от османците във Видин, след Битката при Никопол.

Матанов отхвърля хипотезата, че пленяването на Срацимир става през 1397 г., но не дава доказателства за това. Отхвърля и възможността Константин да управлява между 1397 и 1404 г. (когато е споменат в писмото на унгарския крал), защото според него, нямало никакви писмени свидетелства за подобно шест - седем годишно управление.

Матанов смята, че между 1396 и 1402 г. (Битката при Анкара) властта на османците по българските земи до известна степен е формална, като се крепи на малък брой османски сановници. Основната грижа на османците е местните феодали да предоставят военни сили за походите им, а цялостната ситуация прилича по-скоро на „военна окупация”, като местните български феодали безпроблемно се интегрират в османската военно-феодална система. Данъчната система остава непроменена и продължава да е поголовно-поземлена.

След Битката при Анкара настава хаос, който според Митанов, не е разбран правилно от тогавашните християнски владетели и феодали, което довежда и до липсата на реално възползване от него.

Матанов смята, че между 1402 и 1404 г. Константин успява да възстанови някаква част от бащините си владения, след някакви военни действия, за които няма данни. Не става ясно къде е бил Константин в годините след падането на Видин. След 1406 г. в акцията на Константин се включва и Фружи, който преди това се намира в двора на унгарския крал Сигизмунд. Митанов, обаче акцентира върху българите след превземането на крепостта Темско през 1408 г., но все пак и той се съгласява, че вероятно за Константин и Фружин поражението не е фатално.

Матанов подчертава, че в тези години на междуособици, окъсването на дребни феодали от османската орбита и присламчването им към други силни владетели не е било нещо изключително, като дава примери за такива действия в Македония, където кесар Углеш, някой си Каралюк и някой си Богдан успяват за известно време да имат мининaтюрни държавици.

Матанов, обаче категорични отхвърля твърденията, че България с център Видин продължава да съществува до 1421 - 1422 г., като дори доста грубо, иронично и саркастично се изказва, макар и индиректно, към работата на Павлов и Тютюнджиев. Според него, Константин и Фружин имат някакви владения, чиято точна позиция и размер е невъзможно да се определи. Тези владения са подложени на опустошение от Муса, но все пак съществуват под някаква форма през 1413 г. и участват активно в борбата на Мехмед срещу Муса.

Според Матанов, Мехмед дава мир на съществуващите български феодални владения, които включват сигурно и тези на Константин и Фружин, поради помощта, която получава срещу Муса. Мехмед е миролюбив, внимателен, но и безкомпромисен при явни бунтове, като този на Бедреддин. Историкът отбелязва и че Мехмед, съзнателно или не до там, има стратегия за изграждане на стабилна държава от имперски тип, което определя и политиката му.

Именно около бунта на Бедреддин през 1416 - 1417 г. са ликвидирани българските феодални владения, които са се радвали на някаква форма на автономия, смята Матанов. Липсата на писмени сведения за тези действия той обяснява с факта, че те са били лесни и незабележителни за тогавашните и по-късни османски хронисти.

Матанов изрично пише, че историческата логика казва, че ако трябва да се търси някакъв край на опитите за поддържане на някаква форма на българска държавност, то той трябва да се търси именно тогава - през 1417 г. Обаче Матанов бяга по всякакъв начин от това да напише в прав текст, че българското царство продължава да съществува след 1396 г., а тези 12 - 13 години, в които Константин и Фружин имат някакви феодални автономни владения, той не издига до съществуването на реална държава.

Представям си ги като някакви полеви командири, държащи някоя и друга крепост. Като ги натиснат турците, стават верни поданици на султана. Когато султанската армия е далеч - не толкова верни поданици, практически независими във владенията си и позволяващи си да си правят оглушки на османските искания. Когато наблизо е голяма християнска армия, те могат и да теглят официално една майна на султана, да обявявават независимост, някой от тях да се обявява за цар и да търси такова признание, но без нищо да се е променили по същество.

Примерно владетелят на някоя крепост от типа на Урвич може и да е коленичил пред пашата и да се обявил за най-верен роб на султана в момента, когато турската армия е била пред вратата на крепостта му и е вече опожарила околностите, но когато султанът прати пратеник да вика за участие в поход в Анадола, нашият болярин да си прави оглушки. Но това не значи непременно и че ако Константин или Фружин го призоват, той ще иде в тяхната армия. Ще си стои в условния Урвич, ще враждува или пирува със господаря на съседната крепост и ще скатава до последна възможност с надеждата бурите да минат покрай него и да не го засегнат.

Е, накрая като види кой побеждава, ще се яви в стана му, ще се поклони дълбоко, ще даде дарове и ще иска грамота с потвърждение на привилегиите му.

А синът му ще щурмува Константинопол в редовете на румелийските спахии. А внукът му ще се казва Хасан и ще граби Унгария. А неговият внук с пяна на уста ще твърди, че има чист произход от племето кайъ и ще извади калъчката да посече всеки клеветник, който каже, че прадядо му е бил гяур.

Един много стар епизод на "История БГ", където Павлов, Тютюнджиев и Матанов дискутират темата. На четвъртият участник, няма смисъл да му се обръща внимание. Не, че казват някой кой знае колко различно от това, което са изложили в книгите си.

https://bnt.bg/bg/a/krayat-na-vtoroto-b ... o-16102017

Честно казано, Матанов по- не стоеше добре. А дали Константин е владял конкретно Видин -то е ясно, че не е ясно, но ако е владял други области, дори без столицата и се е обявил за цар, иначе нямаше Сигизмунд да го нарича император, смятам, че "царството" е съществувало.

Матанов очеизвадно е гадно копеле и спори, като типичен роден историк. Иначе, човекът е достатъчно начетен и пише доста добре (от това, което съм му чел).

Иначе, Матанов атакува тезата на Павлов и Тютюнджиев за това, че Срацимир не е пленен през 1396 г. основно на базата на писмото на Роберт, дук на Бар. Писмото е датирано от декември 1396 г. и логиката налага, че щом османците тъпчат там пленници, значи контролират крепостта. Ерго - няма как там да има някаква българска държавица. Обаче, само по себе си, това писмо нищо не показва. Първо, от това, което прочетох тук и там, пленниците от Никопол ги водят на юг. Минават през Одрин, след това Галиопи, където преминават Дарданелите и към столицата Бурса. Много е вероятно Роберт да е информиран грешно за това, къде са синовете му.

Слагането на точка през 1396 г. е плод на Григорий Цамблак и инерцията. Обективно, Цамблак е съвременник, но не е очевидец. Пише за събитията 10 - 12 години по-късно. Той е божи човек и целта на писанието му е не да прави хроника, а да говори за мощите на св. Петка.

Може ли изречението "И щом стана сражението, побеждава ги напълно, става причина по-голямата част от войската да се издави в реката; и така измаилтянинът, гордеейки се със светли победи, идва срещу града Бдин." да значи, че през есента на 1396 г. османците са отишли да се разправят със Срацимир? Може.

Може ли да значи, че разправата със Срацимир е станала на някой по-късен етап? Примерно през 1397 или 1398 г.? Може. В "Българската анонимна хроника" се говори за това в прав текст.

Отвъд това, че Срацимир много вероятно е удържал още година - две отвъд точката, която слага традиционната историография, лично аз съм по-склонен да се съглася с тезата на Матанов. А именно, че има една доста дълга агония на държавността ни. Константин и Фружин се опитват да лавират, да се възползват от ситуацията, да се съюзяват с този или онзи.

Естествено, че са лавирали, но въпросът е имало ли е български цар, владял някакви относително сериозни свои владения след 1396. Ами според мен писмото на Сигизмунд не оставя съмнения.

За някои прословутото писмо на Сигизмунд "не доказва с нищо". Аз, като прост човек, се чудя, как в писмо, което изброява все реални владетели, само нашето момче Константин е с "номинална титла".

Интересно, че Матанов въобще не оспорва тезата на Павлов и Тютюнджиев, че Константин управлява някакви реални територии. Той оспорва времевите граници. Ако Павлов и Тютюнджиев се опитват да изкарат, че Константин е управлявал някакви владения без прекъсване между 1397 и 1422, то Матанов приема, че той е някаква реална политическа фигура само в периода 1404 - 1413 г.

И друго, ако Павлов и Тютюнджиев смятат, че българската държава оцелява до 1422 г., то Матанов приема краткия проблясък при Константин за "агония на държавността". Въобще, семантика до дупка.

Прочее, около писмото на Роберт, дук на Бар, от края на 1396 г., в което търси пленения си син във Видин има интересни детайли, за които ще понапиша в близко бъдеще.

Ок, чакаме

Значи за писмото на Дука на Бар Робер(т).

Явно не е вкарано в обръщение в родната историография от Матанов, а от Васил Гюзелев. 1999 г. излиза едно книжле на име "1396 - Никополската битка в България, Балканите и Европа". Доволно интересно четиво и съдържа (почти) всички изводи за битката преведени на български.

Та, Гюзелев публикува там една статия за съдбата на пленниците след битката. Един от акцентите е точно писмото на въпросния дук. Подписано на 23 декември 1396 г., изпратено до дожа на Венеция и съхранено в някакъв венециански архив. Дукът моли за съдействие за освобождаването на единия му син Анри, който бил държан в крепостта Бдин (in crastro Bidin) и за информация за съдбата на другия му син Филип.

Сега, Гюзелев е ортодоксален по въпроса за края на българската държава, та въобще не гледа на това писмо, като доказателство, че Видин е под османски контрол. Но предвид факта, че e добре известно, че пленените западняци ги подкарват на юг и в крайна сметка ги затварят в Бурса, той изпада в спекулации, че въпросният Анри е бил начело на малък отряд оставен във Видин да държи под око Срацимир. Когато османците цъфват пред стените на града, гарнизонът е (вероятно) изтрепан, а Анри пленен и предаден. Това е неговата теория.

Ханс Шитлбергер пише нещо, което може да се приеме, че във Видин е оставен гарнизон от 300 човека. Дума няма, кой командва този гарнизон.

Теорията на Гюзелев не е немислима, но е само теория. Интересно, защо не отбелязва възможността Робер дьо Бар да е бил зле информиран за местонахождението на сина му.

Иначе, Робер дьо Бар е бил сериозен играч в тогавашна Франция. Женен за една от щерките на крал Жан Добрия. Анри му е първороден и е на около 33 по време на Никополската битка. Филип е доста по-млад - 23 - 24-годишен. Анри действително е пленен и е откупен, заедно с останалите пленници. Но не вижда родината си, защото умира от чума в Тревизо в лятото на 1397 г. Синът на Анри ще загине в битката при Аженкур. Съдба! Колкото до Филип - или загива в самата битка или е заклан след нея.

В статията си Гюзелев пише, че Филип също е пленен, а Анри се връща жив във Франция. Което не е точно.

Единственият ми коментар е, че Анри е достатъчно голяма клечка (ерго, ще се плати добре за него) за да бъде сред оцелелите пленници след битката. Не е невъзможно да е пленен във Видин, както спекулира Гюзелев, но е напълно възможно да е пленен при Никопол, а баща му да е бил зле информиран.

Нещо интересно от пресконференцията на доц. д-р Здравко Димитров от НАИМ-БАН, който говори за тазгодишните разкопки във Видинско.

Иде реч за разкопки в района на кула № 10 във Видин. Открита е монетна находка, която е анализирана от проф. Константин Дочев. Неговите изводи са, на база на намерения нумизматичен материал, че е възможно Видинското царство да е съществувало след 1396 г. под някаква, вероятно васална, форма.

Чакаме публикациите по темата!

На записа на пресконференцията след 15:40
https://www.bta.bg/bg/pressclub/archive/18571

Професор Пламен Павлов участва в подкаста на "Българска история":



Не казва нещо ново, а и принципно отдавна си има един отработен репертоар, който повтаря почти дословно, когато се отнася до тази тема.

Две не много нови, но интересни публикации във връзка с хипотетичното монетосечене на Константин II Срацимир и Фружин.

Първите части на двата текста са опит за някаква историческа обосновка, че е имало такива владетели с реална власт. Нея може да я пропуснем.
Интересното става нататък, когато се разглеждат конкретни монети и се прави опит да се докаже, че са свързани с тези исторически фигури.

Петър Берлиев - Монетосеченето на цар Константин ІІ Срацимир (1397 -1422 г.)

Петър Берлиев - Монетосечене на княз Фружин Шишман (1380? – 1460 г.)

Припомням, това което е публикувано малко по-горе - монетна находка във Видин, която предполагала, че Видинското царство оцелява след 1396 г. За съжаление, аз поне не съм виждал конкретна публикация по темата.

Имало днес някаква пресконференция във Видин с участието на доц. д-р Здравко Димитров от НАИМ-БАН и професора Овчаров. Тук-там, гръмки заглавия и неясни цитати.

От един малък видеоотрязък от изказването на доц. Димитров (и Овчаров, де ) може да се разбере, че от намерените над 200 монети в района на актуалните разкопки във Видин е идентифицирана само една османска монета от периода 1396 - 1421 г. Османското монетно присъствие ( ) започвало от времето на султан Мурад II (9 - 10 монети) и вече по-съществено с Мехмед II. Много монети на Срацимир, много влашки монети, някои монети на Сигизмунд.



Чакаме тия монетни находки да се публикуват както трябва и стискаме палци за още финансирани разкопки в града.