Форумът на Thorn

Тя разказа и как преди години е успяла да издири целия текст на народната песен „Господ да убие Бача Кира и поп Харитона“. Да, такава песен са пеели местните хора след Априлското въстание, жалеейки за синовете си, които били подведени от Бачо Киро и поп Харитон и намерили смъртта си.

Цанко разказваше още, че едвам 15—20 дни преди да избухне въстанието, веднъж се намерил в едно събрание на революционний комитет, което станало на Мара Гидия в Родевата бахча, и само тогава се намесил в комитетските работи, като дал честно слово, че ще вземне участие в бунта, и си устоял на думата. Но комитета го бил излъгал и не му дал нужната помощ в хора и провизии, тъй щото по Балкана момчетата теглили големи лишения и много гладували, поради което той твърде много се сърдеше на председателя на комитета Якима Цанкова и му казваше в очите: «Ако ти беше дошел в гората при нас, момчетата щяха жив да те разкъсат!» Войводата искаше да накажат Якима и другите му другари от комитета, загдето го излъгали.

Той казваше още, че българския народ е зелен и не знае какво прави, та се лесно мами. «Дайте ми време аз да му напиша едно завещание», казваше Цанко. Види се, с туй искаше да спечели симпатиите на турците или же да спечели време, та дано се обърне работата някак на добре.

В желанието си да се накажат и другарите му от комитета Дюстабанов разказваше, че Яким го е излъгал, че Христо Топузанов и Димитър Денчов са членове от комитета и че Никола Саранов само знае тая работа и е присъствувал на заседанието в Родевата бахча. Яким, като не признаваше виновността си, Дюстабанов се обърна към Саранова и му каза: «Кажи си право, Саранов, не бой се, твоя кабахат не е голям; според закона ти ще стоиш само 5 години запрян, а пък в това време аз ще храня майка ти от воденицата!» След като Цанко му зададе и 2-ий и 3-ий път този въпрос настоятелно, Саранов се уплаши, се разтрепера и каза: «Дайте ми на подпис, че не ще ма накажите!» Председателя ми каза да му направя една записка, каквато и ще обвиняемия; но аз се възмутих и му отговорих, че не мога да правя подобни записки.

По настояванието на Дюстабанова Саранов призна заседанието на Родевата бахча, потвърди думите на Дюстабанова и с това разкри виновността на целия състав на комитета. Впоследствие призна виновността си и Яким, а Христо Топузанов мъжествено упорствува и не се призна за виновен до края. Но това беше безполезно вече, защото виновността беше призната от другите му трима другари. След поставяне на очна ставка с тях и подир доволно продължително упорство най-сетне призна се и той.

Председателя Али Шефик бей се смили върху Дюстабанова за неговата храброст, откровеност и честност и му даде дума конфиденциално, че ще ходатайствува пред султана за смекчение наказанието му и заменение на бесилката със затвор в крепост. Обаче желанието на бея не се изпълни, тъй като султана не се съгласи да помилува Цанка от смърт.

Подир туй, когато въстанаха търновските села Мусина и пр., братовчед ми Кабакчиолу не доде в Трявна, защото беше болен, но понеже той щеше да ни бъде войвода, а го нямаше — затова ний решихме да въстанем и без него, като си изберем друг временен войвода, и то като додоха от Новата Махала да ни кажат да въстанем, понеже и те ще въстанат. Тогава С. Цонев заби знамето на пазаря. Събрахме се. Михал Хаджиев взе револвера в ръка. Тръгна от къща в къща и караше насила хората — мъжете — да додат с нас. И наистина, тъй насила излезоха около 80—100 души. Избрахме за временен главатар Оптарошана и тръгнахме, но колкото излезвахме из града, все намалявахме, защото едни бягаха през Свети Илия, други през реката, а из пътя още повече намалявахме и най-подир, като отидохме вс. Новата махала, събрахме се вечерта и се видяхме, че всичко сме седемнадесет души

Липсуването на достатъчно оръжие в страната често правеше Панагюрския комитет да се позамислюва. Бенковски, за да не го обезсърчи, мъчеше се да ги увери, че уж из Влашко имало пренесени достатъчно военни пушки в България, а в Оряхово имало готови и за в Тракия, но че трябвало пари и хора да отидат да ги откупят. Между другото Бенковски уверяваше още, че за прекарването на пушките имало даже заварден път през Балкана. Доколко тези уверения са били истински, това е още тайна, поне за мене, тъй като изпроводените панагюрци с 500- 600 лири Марин Шишков и Илия Янков — да открият пушките и ги донесат в Панагюрище се завърнали, без да свършат нещо. Свободното пътуване около дунавските градове по това време беше вече невъзможно, следователно поменатите Янков и Шишков не можаха да стигнат до Оряхово, за да се убедят доколко бяха истинни уверенията на Бенковски


Бенковски със своята смелост и юначество все не преставаше да дава кураж на комитета; но, от една страна, несполуката в доставянето военни пушки за населението, а, от друга, прибързванията на Бенковски да се обяви въстанието, преди да отвори Сърбия война, породи[ха] съмнение в комитета, който, за да се убеди какъв е размерът на приготовленията в България и дали действително България е готова да ги последва при един благоприятен случай, реши в едно събрание да поиска от Бенковски всичката кореспонденция, която той водеше с агентите в Търново, Враца, Горня Оряховица и пр. Бенковски не рачи да предаде кореспонденцията, под предлог че тя съставя тайна изключително на агентите. Поради отказването на Бенковски да предаде кореспонденцията отношенията между него и комитета станаха твърде напрегнати и работата зема застрашителен характер. Нито Бенковски беше наклонен да претърпи какво-годе унижение пред комитета с предаване на кореспонденцията, нито пък комитетът се оставяше да върви тъй сляпо в неизвестността при такова велико и опасно предприятие, така щото отношенията между им съвсем се прекъснаха и градът се раздели на две партии: партия на Бенковски и партия на комитета. Партията на Бенковски съставяха повече и по-решителни хора, понеже имаше и много селяни на страната си, които вече беше успял да привлече и сплаши със своята строгост. Партията на комитета съставяха по-малко на брой, но по-интелигентни хора, без които по-нататъшното продължение на приготовленията беше невъзможно, така щото и в двете партии се усещаше нужда от примирение. Когато партията на комитета, от една страна, се готвеше да убие Бенковски, за да спре безвременното избухване на въстанието, Бенковски, от друга страна, без да знае какво му се крои, заплашваше, че като има вече на разположението си юнаци, за да постигне целта си, т. е. да подигне въстанието, ще да изгори и направи на пепел както Панагюрище, така и всичките села, които не въстанат. Това нежелателно положение на работите се продължаваше цели три дни, когато обезпокоителни слухове, че турското правителство се догадило за същността на приготовленията, принудиха партиите да се съединят и да заработят пак задружно, но недоверчиво.

*Загдето мнозина от представителите погледнаха с недоверие на предложението на Бенковски една от главните причини беше и тази, че на 11 април се получи в събранието писмо от врачанския апостол Заимов до панагюрския комитет, в което се казваше, че въстанието не трябва да се обяви по-рано от 25 май, или 1 юни, и това беше явно доказателство, че Бенковски искаше да обяви въстанието по-рано, т. е. на 1 май без съгласието на апостолите в България.

Ако Бенковски повдигна въпроса за фалшивата сръбска политика спрямо българските движения, той направи това с единствена може би цел да отстрани мисълта у представителите, че не трябва да се бърза с прогласявание на въстанието, преди да отвори Сърбия война. Това мнение на Бенковски не се понрави на мнозина, понеже се мислеше сериозно за ужасите, които можеха да последват такова едно усамотено и без никакво прибежище въстание, затова панагюрските представители Искрьо Ц. Мачев и Георги Нейчев, както и татарпазарджишкия представител Иван Соколов и други някои, твърди в убежденията си, не рачиха да подпишат протокола, съставен за преждевременното избухване на въстанието, толкоз повече че Бенковски искаше да си присвои право да може да обяви сам въстанието, когато намери за нужно.* Поради тия недоразумения в събранието възникна силна препирня, но Бенковски употреби заплашване и накара горепоменатите представители да подпишат протокола против волята си.

Мнозина по-стари хора, особено някои от първенците, опитни човеци, разбираха и знаеха, че панагюрци не щат много да се бият с турците и да им противостоят, че те не бива да се бунтуват против царщината, защото нямат никаква вреда от турците, нямат причини, които да дават повод за въстание, ала в населението вече беше се вкоренила мисълта за въстание, всички викаха, че трябва да се въстане, да се запалят села и градове — турски и български, — да се строшат мостове, да се развалят телеграфи и железници, па напокон каквото ще да става. Турците няма да седят с кръстосани ръце, ами щат да захванат и те да колят, да бесят и всякакви други глупости да чинат, както чинат всякога в такива случаи, и по такъв начин щат да предизвикат намесвание на европейските държави, които, както и да е, все щат да настоят да се дадат някакви правдини на българский народ, ако съвършено се не освободи от турското владение. Така се мислеше, така се проповядваше в онова време, па така се и случи

Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието е във ваши ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме!

Вие като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова стягайте се да бягате към Анадола.

Вие издадохте Хатишерифа и не го изпълнихте, издадохте Хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини на християните и тях не дадохте. Мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече. Европа, както казах, ще ви изпъди оттука.

Подир всичко това комисарите си отидоха. Когато се срещнаха с другарите си и другите главатари на съзаклятниците, та им обадиха за поведението на Бенковски, всички те захванаха да се изстудяват от тоя последний; някои почнаха дори да мислят как да го махнат да им се не меси в работите, па както и колкото могат, сами всичко щат да си вършат. «Както Бенковски и другарите му... на които дадохме по един револвер или пушка, милеят и радеят за освобождението на отечеството ни, казваха комисарите, така и ние, които сме презрели и изоставили всичките си работи, търговията си, без да мислим какво ще стане с челядта ни, с имота ни, със самите нас, с града, с населението, се грижим и радим за това, още повече [че]турците нас не са угнетявали, не са ни притеснявали, не ни са се намесвали, нито ни се намесват в общинските работи, та няма дори и защо да се бунтуваме против тях, ако не сме имали предвид освобождението от турската власт на цялото ни отечество, на всичките ни еднородни, а тия (Бенковски и другарите му) дошли тука наготово и искат да ни заповядват, щом избухне въстанието, ние щем да сме на топа на устата, а тия щат да хванат по трънаците...» Хората имаха право и поради нетърпимото поведение на Бенковски, който почти вече беше станал неограничен, самовластен заповедник, дори и някои от най- близките му захванаха да гледат на него с недоверие. А пък панагюрци въобще са хора, които дип не обичаха да премълчават, когато би трябвало да се говори, па и да им заповядват такива нечути-невидени хора, които нямат нищо в Панагюрище, за да им е мило, да ги боли за него. Бобеков знаеше всичко това, а Бенковски, макар и да се познаваше с някои панагюрци, той обаче не беше познал отблизо всичките хора, на които искаше да заповяда и произволно да се разпорежда с тях; не се минуваше ден да не даде повод за препирни и скарвания. По едно време той позна, че хората не гледат сега на него както в началото, та дори бе захванал да се бои да не би да посегне някой на живота му;

На 30 априлий сутринта Бенковски, като си тръгна, поиска от въстаническия комитет 10 коня от най-хубавите, за да ги даде на въстаниците от свитата му, и избра от най-хубавите юнаци 10 души, та ги взе с него. В това време заповяда да се вържат церовските цигани от 15 години нагоре, всичките от мъжки пол, за да ги застреля. Но понеже председателя на военния съвет Гене Г. Телийски още не беше се завърнал от нощната си обиколка и ревизия по укрепленията на въстаниците, по върховете, затова някои от членовете на съвета не рачиха да удовлетворят без него нито едно от исканията на Бенковски, а чакаха да се завърне Телийски. Догдето ставаха тия прения, Бенковски, разярен, заповяда на своите другари и те, въоружени с пушки, се наредиха: срещу всякой вързан циганин по един от въстаниците. В същото време събра и коне. Всякой си даде коня без противоречие, обаче един от стотниците, Никола Кодука, не си даде коня. Бенковски се ядоса и заповяда да го убият, а той бега и се скри. В същото време пристигна Телийски от Балкана; като видя вързани циганите, обърна се към Бенковски и ядосано му каза: «Защо сте вързали циганите?», Бенковски му отговори: «Вързах ги да ги застрелям, защото, ако живеят, ще чакат сгодно време, та когато ни нападне неприятелят, ще избягат в неприятелската орда и ще ни открият всичките планове.» Телийски възрази: «Не трябва да стреляме мирните и предадени цигани, нашата цел не е да стреляме и колим мирните жители на Турция, ние сме въстанали против турското правителство и тяхното тираническо управление.» Обърна се към въстаниците, които стояха с пушките си срещу вързаните цигани. Каза им: «Долу оръжието! Отвържете циганите и ако смее Бенковски, нека ги сам застреля.» Още каза войводата Телийски на Бенковски: «Вие завчера, когато решихме да нападнем турската войска при прохода Капуджика, която почти добре обсадихме, защото войската е защитник на турското царство и носеше оръжие в ръка, тогава не дадохте заповед да убием аскера, да им вземем пушките, за да въоружим с добро оръжие нашите въстаници, но отделихте въстаниците и аскерът си отмина неповреден — а пък сега искате да избиете мирните цигани, от които нямаме никаква вреда. Също решихме да нападнем и изгорим гр. Ихтиман, а вие пак отложихте за неопределено време, по този начин даваме възможност да се усилват турците и укрепляват покрай Еледжик.»

Бенковски, ядосан от тия възражения, качи се на коня си, замина заедно със свитата си за поибренския въстанически пункт, като каза: «Седете тук, ето аз си отивам, правете каквото щете и аз вече няма да ви спойда.»

Когато пристигнах в село Ерелий, нямаше жива човешка душа, само кучета виеха и котки мечеха и на къщите вратите отворени. Ужасна картина беше. Като изминах около 1/2 час от Ерелий към Панагюрище, почнах да пристигам [настигам] натоварени кола с покъщнина, деца плачеха в колята, жени вайкаха и мъжете проклинаха съдбата си — картина още по-ужасна от първата.

На въпроса ми: «Къде отивате?» — отговаряха: «Поп Груйо ни вдигна, като ни каза, че ако не се вдигнем, ще ни изгори селото.»

поп Груйо му каза да повика няколко души от техните първенци, които и се събраха, около 20 души; с тях беше и Ламбре Искров Кесяков (храненик) от г. Пловдив.
След разменение на няколко думи с тях поп Груйо им съобщи целта на нашето дохождание в селото им, при това още даде на мен, та им прочетох едно пълномощно от Централний комитет. Поменатий Ламбре почна да възразява, че не съществувал никакъв комитет, а всичко било лъжа. Тогава се почна една борба с думи между него и нас. В това време видяхме, че повиканите първенци взеха друго направление срещу нази — захванаха да ни се заканват, че ще ни предадат на турските власти, че сме бунтували населението против държавата. Поп Груйо още водеше препирня, но аз му пошепнах, че сме предадени. Той веднага каза на Ат. Калаян: никой няма нито да влезе, нито да излезе от стаята. Калаян извади сабята си и се изправи на вратата на стаята и не пропущаше никого, нито навътре, нито навънка. Тогава поп Груйо им каза: «Или ще се покорите на посланието ни, или ще умрете всички тука.» Селяните, като видяха лошия край, покориха се и захванаха да питат какво искаме. Поп Груйо им каза: «Ще дадете тук клетва пред честния кръст, че няма да обадите на никой турчин, че сме дохождали в селото ви и че ще работите и [ще] се приготвювате за всеобщото въстание.» На което селяните заедно с Ламбре се съгласиха, като целуваха честний кръст и сабята, която държеше поп Груйо.

В числото на тая депутация беше и познатият вече на читателите наш приятел поп Кирил, игуменът от Калугеровския манастир. Той се оплакваше, че голяма размирица владеела между еледжикските въстаници, които, като нямали главатар, бунтували се един срещу други. На него нападнали няколко лесичевски въстаници да го бият, защото ги бил излъгал, като им казвал от по-напред, че щом въстанат, щели да им дойдат на помощ казаците на дяда Ивана.

Георги Обретенов и Георги Измирлиев били докачени твърде много от своите събратя, че се съмнили в тяхната честност и патриотизъм, като им затворили вратата на събранието. Тия тръгнали отчаяни по пор-гевоките улици, поплакали, повъздишали и решили да се самоубият него ден, отколкото да живеят вече на тоя свят. Преди да свършат обаче това решение, те влезли в една влашка кръчма, изпили около една ока ракия, цалунали се и се разделили един от други. Измирлиев потеглил към Дунава, гдето мислил да нахрани рибите, но изходящите се там риболовци го спасили. Г. Обретенов, преди да свърши със себе си, решил да убие по-напред брата си Никола, който, според неговото мнение, бил единствената причина за неприеманието му. Взели се мерки и разяреният Обретенов не можал да направи нищо на брата си; от яд той преспал през студената януарска нощ на двора без никаква завивка и сутринта го намерили, че се вдървил; с големи мъки едвам можли да му възвърнат живота.

От средата на ХIХ век Турция бързо укрепва военната си мощ. Руснаците го разбират само една година след българското въстание и твърде скъпо заплащат за това - оказва се, че турците имат по-добри пушки, по-добри оръдия, а по отношение на тактиката и бойния дух малко отстъпват на своите противници, които при това са подкрепени и от българи, румънци, сърби и черногорци. Тогава какво можеха да направят през април 1876 срещу тази сила една шепа въстанали селяни с пушки кремъклии в ръце. Към това трябва да се прибави и очевидната младост и неопитност на техните водачи. Има нещо наистина трогателно в начина, по който апостолите подбират средствата за въстанието през 1876. Както и през предходната 1875, тези идеалисти подготвят въстание, готвят се за борба с редовната турска армия, а продължават да търсят и да се надяват на старите хайдушки войводи, които са всъщност горски чада, неспособни да водят битки в новите условия. Не чудно, че през 1875 Панайот и Тотю хитро се отклоняват, а през 1876 въобще не се появяват на сцената. Те обаче са в правото си да го направят. Защото са наясно, че времето им е вече отминало, а те са хора практични. Всъщност още от края на 60-те години хайдутите се срещат все по-рядко в Балкана. Въпреки това има достатъчно идеалисти и мечтатели, които в самото навечерие на въстанието се надяват, че ще минат страшните мустакати войводи, за да поведат всички в бой. Тъй чакат и панагюрци, тъй чакат и сливенци и почти всички и нищо не дочакват. Има обаче и още едно зло. Народът не е единен по въпроса за въстанието. Духоветe са разделени. И, което е особено важно - имотната класа е против всякаква авантюра. Затова движението е лишено от средства, за разлика от онези на сърби и гърци. Въпреки опитите на апостолите, не се намират “влиятелни и богати хора”, които да прегърнат идеята. Не само те обаче, но и масата от населението по селата остава чужда на идеята за въстание. Единствено промишлените центрове, икономически и умствено пробудените селища в България я приемат. Революционната идея у нас тръгва по пътя на гръцките и арменски комитети. Пропагандата се върши повече или по-малко твърде “книжовно” и наблягайки на идеологията, така тя върви отгоре надолу, паралелно с напредъка на образованието и се нуждае от една по-дълга еволюция за да проникне във всички слоеве на обществото. Черковният въпрос чак до 1872, а и след това, поглъща всички сили на народа. Необходими са поне 30 години борба за вътрешни преобразования за да се подготви окончателно почвата за въстание. Пътят за това e вярно начертан от Левски. Апостолите от 1876 обаче не достигат практичния гений на своя велик предшественик.

На 29 юни 1828 г. е роден българският войвода и национален герой Желю Христов Чернев – Желю войвода или дядо Желю.

Разправя дядо Желю, че събирал чета и че с нея щял бил да отиде къде Кесарово, където се били появили турци башибозуци.

— Ей го — дума ми Стамболов, — върви с него. Защо ти трябва опълчението? Там ще трябва да стоиш до края на войната, а тук ще напуснеш, щом свършите работата си.

Бях говорил на Стамболова, че имам намерение да си довърша Духовната академия и че към м. октомврий пак заминавам за Киев.

— Дядо Желю ще те освободи от четата си, кога поискаш. Нали тъй, дядо?

Войводата напълно е съгласен, подаде ми грубата си ръка и каза, че аз нямало да съм влизал в бой, а само писарска работа щял съм да върша и да им служа за преводач пред русите.

По-добре от туй за мене — здраве. Хем кожата запазена, хем славата на борец за свободата спечелена,

Стамболов замина нейде по работа на интендантството, аз тръгнах с войводата към хана, дето той и дружината му били на конак.

Вървим из тесните улички, запитвам аз войводата за едно — за друго, гледам го в лицето:

Нос обикновен, български нос, заострен. Към края тъмносин като патладжан. Лице сухо и кожата по него суха. Бузи зачервени, ала не от здраве, а от вино. Очи мътни, малко изразителни, бавно подвижни. Снага — уморена, грохнала вече, макар и наглед да не изглеждаше по-стар от 45—50-годишен човек. Вървеж — не твърд в стъпването, [148] като че се люлее.

Да имах по-голяма опитност, аз изведнаж бих познал в лицето на дяда Желя закоравял пияница, ала тогаз го взех за уморен от живота страдалец.

Отидохме в хана, залепен негде на урвестия Янтрин бряг. Казваше се Абаджийският хан. Там го чакат двамата му другари. Много по-млади от него, ала и те охлузени от живота. Охлузени и дрехите им, и лицата им. Единът висок, кокалявест мъжага, с око без долен клепач, зее от него отвратителна червенина. Вижда се, клепачът отрязан или изяден от някаква болест. Другарят му млад човек, с дълги клюмнали мустаци, единствен знак на юначеството му.

Пред тях — половин ока вино и на дребно нарязан горнооряховски, сух кат кокал суджук.

Дядо Желю ме представи на бъдещите другари-съ-ратници, обади им кой съм, где съм учил, че съм щял да дойда с тях да се бия с турчулята, че щял съм да им бъда писар и преводач пред русите, ако стане нужда. Другарите ме гледат недоверчиво, дори недружелюбно. Особено явно става неразположението им към мене, кога отказах да пия с тях. Забелязах, не им се хареса странението от чашката. Защо да съм по-друг от тях? Нали сме другари? Особено неприветлив се показа хъшът с отрязания клепач на окото.

Кафеджията донесе къс бяла хартия и перо с мастилница. Трябваше да захвана писарската си длъжност. Дядо Желю казваше имена, аз ги записвах. То бяха имената на четниците, които щели да потеглят с войводата. Записах десетина души. Повече не си науми [149] дядо Желю. Оставихме да допълним списъка на следния ден. Щял бил да се срещне войводата още с някое друго момче, да ги покани и те да се запишат.

С дяда Желя и другарите му се срещнах още два-три пъти. Крояхме, гласяхме да заминуваме, все не заминувахме. Никой не бързаше, нито аз, нито те. Изглеждаше, войводата не знаеше къде да ни поведе. Станало бе дума да потеглим за към Кесарово, ала оттам се чу новината, че безброй башибозуци били надошли по онез места. Към Елена — и там не може. Руските войски били отстъпвали нанасам.

— Тогаз?

— Да почакаме още няколко дена — решава дядо Желю.

— Да почакаме — съгласява се дружината.

Една вечер моят добър приятел Никола Бендерев, секретар на Търновския окръжен началник, отличен човек и работник, дохожда в Абаджийския хан да ме търси. Намери щаба на бъдния отряд пак на работа. Все обмислювахме накъде да потеглим. Здрависа се с войводата, с другарите, седна настрана, поръча си кафе. Чака да се свърши „заседанието“, та да излезем наедно.

* Имала право румънската полиция, за да бъде строга по онова време. Таню войвода, който едновременно премина с Ботйова Дунава на Тутракан, някои от момчетата му удариха пощата между Александрия и Мъгуреле, като убиха куриера, жандарина, конете и пр. и задигнаха всичките суми, които били значителни. Сумата се предала на българина М... в Мъгуреле, уж за обща полза, а авторите на обира с пет наполеона в джеба задигнаха си пушките и минаха Тутракан, та измряха. М... знае що е станала сумата.